Театрално изкуство: I степен – н. а. Димитър Панов за ролята на Найден Баров в пиесата „Вяра“; II степен – Цветана Манева за ролята на Яна в „Разпаленият въглен“ и Веселин Ковачев, художник-сценограф, за оформлението на „Разпаленият въглен“ и на „Почти идилия“.
Димитър Панов (1902, Велико Търново-1985, Пловдив). Първите му крачки на сцената са в читалище „Надежда“ в партньорство с Константин Кисимов. Дебютира с пиесата „Чехов спектакъл“ през 1924 г. с ролята на Савелий. Работи в Нов народен театър, ДТ – Велико Търново, Задружен театър, ДТ – Враца, Габрово, Добрич, Перник, Пловдив 1954-1955 г. (играе в прочутото по онова време представление „Плодовете на просвещението“ от Лев Толстой, постановка на Димитър Пунев), после играе в Бургас (1958-1959), театър „Сълза и смях“ в София. Директор на Врачанския театър в периода 1955-1958 г. Работи не само като актьор, а и като режисьор, поставя пиесите „Сватбата на Кречински“ и „Службогонци“. След 1959 г. се установява в Пловдив. Ролите му в театъра са емблематични и го правят любим актьор на пловдивската публика, като част от тях са: Стария от „Когато розите танцуват“ на Валери Петров, Странджата от „Хъшове“, Станчо Квасников от „Службогонци“, Хаджи Смион от „Чичовци“ на Вазов, Любим Торцов от „Бедността не е порок“ на Островски, Масларски от „Милионерът“ на Йовков, Хигинс от „Пигмалион“ на Б. Шоу, даскал Василев от „Село Борово“ на Кр. Велков, Оргон от „Тартюф“ и Арпагон от „Скъперникът“ на Молиер, Влашо от „Пътеки“ на Хайтов, Малвилио от „Дванайсета нощ“ на Шекспир, Лука от „На дъното“ на Горки, Войнов от „Прокурорът“ на Джагаров, бай Колю от „Боровете не превиват клони“ на Коста Странджев, Кречински от „Сватбата на Кречински“ на Сухово-Кобилин (поставена от него) и др. През 1983 г. издава автобиографична книга, озаглавена „Животът е само един“. Една от последните постановки на големия режисьор Любен Гройс на пловдивска сцена е моноспектакълът на Димитър Панов по текст на Коста Странджев „Старецът и капката“ 1978/1979. Пиесата е специално написана от автора за любимия актьор. Играе и в оперети (Менелай в „Хубавата Елена“ от Офенбах на Пловдивската опера) и в телевизията. Снима се и в над 30 игрални филма, някои от които са: „А бяхме млади“ и „Краят на пътя“ (1961), Съдебният лекар от „Инспекторът и нощта“ (1963), Настев от „Приключение в полунощ“ (1964), „Горещо пладне“ (1966), „Иконостасът“ и Старецът от „Осмият“ (1969), Калчо Калчев от „Кит“ (1970), Дядото, който живее сам от „Таралежите се раждат без бодли“ (1971), Дядо Пано от „ Два диоптъра далекогледство“ и Дядото на Фори от „Васко да Гама от село Рупча“ (1976), „Инструмент ли е гайдата?“ (1978), „От нищо нещо“ (1979), Бай Димитър от „Нощните бдения на поп Вечерко“ (1980) и др. Награди: заслужил артист (1962); народен артист (1966); орден „Кирил и Методий“ – I степен; Димитровска награда (1959) – III степен за ролята на Хаджи Смион от „Чичовци“; „I награда за мъжка роля“ за Силвестър Вълчанов в пиесата „Светът е малък“ на II национален преглед на българската драма и театър (1959); Орден „Георги Димитров“ (1972, 1982); Герой на социалистическия труд (1972). Обявен през 2006 г. за Почетен гражданин на Пловдив (посмъртно).
Цветана Манева. Родена на 30 януари 1944 г. в Пловдив. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ – София (1966). През 1966-1979 г. е в състава на Драматичен театър – Пловдив. От 1979 г. живее и работи в София – НДТ „Сълза и смях“ (1979-1990); преминава на свободна практика; преподавател в НБУ. Председател е на Съюза на артистите в България от 1986 до 1989 г.; Почетен професор на Нов български университет (2003). За развитието си на театралната сцена актрисата определя като ключов периода от 13 години, в който играе в постановки на покойния режисьор Любен Гройс. Тогава тя успява да се въплъти в някои от най-известните женски роли от българския и световния театър в постановки като „Медея“, „Ромео и Жулиета“, „Дванайста нощ“, „Албена“ и др. Наравно с театъра Манева е и сред най-известните лица на българското кино. Снима се в редица филми, сред които: „Последната дума“, „Дами канят“, „Опасен чар“, „Сватбите на Йоан Асен“ и др. Самата Манева определя като най-големият си успех в киното ролята си в „Мера според мера“ на режисьора Георги Дюлгеров. Награди и отличия: заслужил артист (1975); народен артист (1982); Награда за женска роля за ролята на Катето от филма „Трудна любов“ (1974); Награда за женска роля на САБ за ролята на Нора в пиесата „Нора“; „Аскеер“ за водеща женска роля в „Смъртта и момичето“, Театър 199 (1993); Орден „Стара планина“ за заслуги в областта на българския театър и кино и по повод 60 години от рождението ѝ (2004); Почетен гражданин на Пловдив (2004); Награда „Икар“ за поддържаща женска роля за ролята на Клитемнестра в „Електра“, Театър „София“.
Веселин Ковачев (1929-2014). Роден в Хисаря. През 1947 г. завършва Първа мъжка гимназия в Пазарджик; след това – НХА в София, специалност „Театрална декорация“ (1959). Работи в театъра в Пазарджик (1959-1964) и в Драматичен театър – Пловдив (1964-1992). Реализира над 200 постановки в професионалните театри у нас и зад граница. Преподава в школа за ръководители на театрални самодейни състави (1969-1989) и в Средно специално художествено училище за сценични кадри в Пловдив (1975-1995). Автор на самостоятелни изложби „Сценография“ в Пловдив (1979, 1989, 2001) и в София (1981). Участва в общи художествени изложби у нас от 1961 до 1988 г. и в международни изложби: Световно сценографско квадриенале „Прага“ (1967, 1971, 1975, 1979, 1983); биенале „Нови Сад“ (1972, 1975, 1978); биенале в Сао Пауло (1968); в изложби „Българска сценография“ в Париж (1973), Варшава (1980) и Токио (1986). Носител на редица награди, сред които: награда от Националния преглед на детската драматургия и театър за „Златното перо“ от Леда Милева (1966); Наградата „Пенчо Георгиев“ на СБХ – София (1975); Награда на Съюза на артистите – за „Медея“ (1979); Почетен знак „Златна значка“ на САБ (1979); Награда на Националния преглед на театъра за „Кошници“ от Й. Радичков (1984); Награда на Българските профсъюзи за „Обещай ми светло минало“ (1985); Награда на Националния преглед на театъра за „Сън“ от Ив. Радоев (1989); Почетен знак на Пловдив (2004).
Музикално-сценично изкуство: I степен – Ангел Христов за изкуствоведческия труд „Опера и съвременност“ и за работата му като ръководител на хора в оперния спектакъл „Княз Игор“ и з.а. Руслан Райчев, диригент на Симфоничен оркестър Пловдив; II степен – Иван Спасов за „Кантата за родината и революцията“ и за Кръстю Марев, диригент, за постановката „Княз Игор“.
Ангел Христов (1925-1989). Роден в Пловдив. Завършва хорово дирижиране в Българската консерватория при Д. Русков и Г. П. Димитров. Диригент на художествения колектив „Йорданка Николова“ в Пловдив (1948-1951). През 1961 г. специализира в Болшой театър в Москва и в музикалния театър в Ленинград . Диригент на хора на Пловдивската опера (1956-1986) и главен художествен ръководител (1969-1972 и 1977-1981). Член на Управителния съвет на съюза на музикалните дейци. Доцент по хорово дирижиране във ВМПИ (дн. АМТИИ).
Руслан Райчев (1919-2006). Роден в Милано, учи в консерваторията „Джузепе Верди“, завършва пиано и дирижиране във Виенската музикална академия. През 1944 г. назначен за втори диригент на операта в гр. Кьонингсберг, през лятото на 1944 г. постъпва в Софийската опера. През 1946 г. е назначен за главен диригент на новооснования Държавен симфоничен оркестър във Варна, а през 1947 г. става главен диригент на новооснованата Варненска народна опера. От 1948 до 1951 г. е диригент на Държавен музикален театър – София. На 1 април 1951 г. Руслан Райчев е назначен за главен диригент на Пловдивския държавен симфоничен оркестър, с който многократно блестящо се представя на Прегледи на симфоничните оркестри и на Декадата на българската музика. През 1953 г. основава заедно с баща си Петър Райчев Пловдивската народна опера като става неин първи главен диригент и художествен ръководител. Премиерният спектакъл е на операта „Продадена невеста“, състоял се на 15 октомври 1953 г. През 1953 г. започва и международната дейност на Руслан Райчев. В периода 1956-1958 г. е главен диригент на Русенския държавен симфоничен оркестър, сътрудничи си и с Русенската опера. В края на 1958 г. е преместен в Софийската народна опера. Успоредно с това е командирован – по съвместителство – за главен диригент в Старозагорската народна опера (от януари до юли 1959 г.), ръководи и Симфоничния оркестър в гр. Перник (до неговото закриване 1964 г.). През 1960-1961 г. е начело и на мъжкия хор „Гусла“, с който по-късно, през 1964 г. имат гастроли в Швейцария и Франция. С голям успех минават първите му изяви на сцената на Софийската народна опера – „Четиримата грубияни“, „Укротяване на опърничавата“, „Продадена невеста“, балетът „Гаяне“ и др. От 1968 г., успоредно с диригентската си дейност в Софийската народна опера, отново поема ръководството на Пловдивската филхармония. Следват триумфални участия в София, Варна и Русе, четири турнета във ФРГ, две в Италия и Швейцария. Множество грамофонни плочи с „Балкантон“, като почти всички са лицензирани в Италия, Франция, ФРГ, Канада, САЩ и Япония. След 1974 г. работи в чужбина. Награди: орден H.P. България II степен (1979); кавалер на Ордена за изкуство и литература на Франция (1982); орден „Стара планина“ – I степен (1999). Почетен гражданин на Варна и София.
Иван Спасов (1934-1996). Професор, композитор, диригент, педагог. Роден в София. Завършва ДМА в София, специалност „Хорово дирижиране“ (1957). Специализира „Композиция“ и „Дирижиране“ във Варшавската консерватория (1960-1962). От 1962 г. е симфоничен диригент. Основава Пловдивски камерен оркестър и музикално общество „Пловдивска музикална младеж“. Главен художествен ръководител на новосформирания Симфоничен оркестър в Пазарджик (1970-1991). Създател на фестивала „Зимни музикални вечери“. От 1989 г. до смъртта си е професор и ректор на АМТИИ – Пловдив. Изнася лекции в САЩ. Дирижира концерт на Симфоничния оркестър на Гардън Гроув, Лос Анджелис (1989). Автор е на над 240 творби – 1 моноопера, 1 опера – незавършена, 4 симфонии, 4 концерта, кантатно-ораторни творби, оркестрова, инструментална, вокална музика, хорови и солови песни, музика над 50 театрални постановки, 3 филма и др. Произведенията му са изпълнявани в много европейски страни, САЩ, Япония и Австралия. Изнася концерти със своя музика в Ню Йорк, Варшава и Москва. Автор на 3 книги и критични статии. Член на Международната академия на изкуствата в Париж (1994). Почетен гражданин на Пловдив (1997).
Кръстьо Марев (1922-2011). Роден в Чепеларе. Учи в Първа мъжка гимназия в Пловдив, където се включва активно в музикалния живот – свири в оркестъра под ръководството на Никола Кенов, пее в хора, чийто диригент е Светослав Обретенов. Освен в училищните формации се включва и в хора при църквата „Св. Марина“. Завършва специалност „Композиция и дирижиране“ в Музикалната академия в София (1951). В различни периоди е ангажиран като ръководител в Пловдивското певческо дружество, преподавател в музикалното училище и църковнохоров деец. Основният му принос към културната история на Пловдив е дейността му на диригент в Пловдивската опера. От създаването й през 1953 г. в продължение на 34 години името му неизменно присъства в афиша на театъра, а от 1966 до 1985 г. той е неин главен диригент. Дирижира и поставя над 80 опери, оперетни и балетни заглавия. Еталонни измежду тях са „Борис Годунов“, „Княз Игор“, „Лучия ди Ламермур“, „Луд гидия“. Дирижира и симфонични концерти, някои от които в СССР, Югославия, Чехословакия, Полша, Румъния, Швейцария и др.
Балет: II степен – Мария Стефанова за високи постижения.
Мария Стефанова. Родена през 1940 г. в София. Завършва първия випуск на НУТИ (1953-1958) и започва работа в Държавна опера – Пловдив. Изиграва над 50 главни роли в балетни постановки. Първата примабалерина на Пловдивската опера и балет. Изпълнява партиите на Ани от „Синият Дунав“ на Р. Щраус, Царевна от „Жар птица“ на Стравински, Момичето от „Рапсодия в синьо“ на Гершуин, Птичката от „Петя и вълкът“ на Прокопиев, Жизел от „Жизел“ и много други. Хореограф на спортната и художествената гимнастика в Спортното училище в Пловдив. Отличена с орден „Св. св. Кирил и Методий“.
Куклено-театрално изкуство: II степен – Анастасия Ангелова за ролята на Гвин в „6-те пингвинчета“.
Анастасия Ангелова. Родена през 1925 г. в гр. Пловдив. От 1949 до 1983 г. работи в Кукления театър в Пловдив. Практикува марионетното кукловодене. Сред най-успешните й роли са: Малката Марина („Детективът Руца”), Балерината („Петрушка” – И. Стравински), Гвин („Шестте пингвинчета” – Р. Априлов), Кметицата („Хоро” – А. Страшимиров), Кончето („Къде отиваш конче?”), Еленчето („Бялата приказка” – В. Петров), Чорбаджийката („Трампа за кукуригу” – П. Панчев), Леля Амелия („Тайнственото чекмедже” – Юлиус Волски), Дуньо („Чичо Пей и Асма бей”). А. Ангелова се изявява и като режисьор постановчик на пиесите „Пинокио” по К. Колоди, „Мечо Римчимчи” от Я. Вилковски, „Заешко училище” от П. Манчев, „Червената шапчица” по Ш. Перо, „Брезови очички” от К. Мешков и др.
Изобразително изкуство: I степен – Димитър Киров за фреската „Из културната история на Пловдив“ в Концертна зала; II степен – Христо Брайков.
Димитър Киров (1935-2008). Роден в Истанбул. През 1959 г. завършва „Монументална и декоративна живопис“ в Художествената академия в София. Работите на Киров са в областта на живописта и монументалното изкуство – стенопис, мозайка, сграфито. Има множество самостоятелни изложби в страната и чужбина. Участва в общи художествени изложби у нас и в представителни изложби на българското изобразително изкуство в чужбина. Негови творби се намират в музеи и частни сбирки, както в България, така и по целия свят. Автор е на редица монументално-декоративни творби, сред които: „Изкултурната история на Пловдив“, стенописно пано, фоайе на концертната зала в Партиен дом, Пловдив (1969); „Априлски възход“ – стена, каменно-смалтова мозайка в интериора на Дома-паметник на БКП на връх Бузлуджа (1981); „Родопска песен“, мозайка, фоайе пред Зала 2, Народен дворец на културата, София (1981); Стенопис (секо), къща музей „Златю Бояджиев“ – Пловдив (1983).
Носител на редица награди, сред които: Наградата на София (1967); Държавно звание „Заслужил художник“ (1974); I-ва награда „Владимир Димитров – Майстора“ за цикъла „Войните на Самуил“ (1981); удостоен със званието „Почетен гражданин“ на Пловдив (1984); Държавно звание „Народен художник“ (1985); Почетен знак на Пловдив – I степен (1985); Кавалер на почетния легион на Франция за култура (1997); Сребърен медал от Папа Йоан Павел II (2000); награден с орден „Св. св. Кирил и Методий“ огърлие (2005).
Христо Брайков. Роден през 1938 г. в Пловдив. През 1967 г. завършва илюстрация и оформление на книгата при проф. В. Стайков. Участва в ОХИ и изложби във Варшава (1971) и Кишинев (1972). Работи предимно като график и илюстратор. Христо Брайков е един от най-изявените български илюстратори, в творческата му биография са вписани огромен брой книги от различни български издателства. Брилянтен рисувач, властелин на формата и композицията, Брайков създава впечатляващи персонажи на територията на различни литературни жанрове. Исторически, приключенски, юношески и какви ли не други четива стават популярни и заради изящните му илюстрации и оформление. Наред с класическите варианти, Брайков създава и произведения от типа “роман в картини”, жанр, в който авторът на текста и художникът си сътрудничат напълно равностойно, дори в най-прекия смисъл (напр. романът в картини на Иван Кръстев “Далечните похитители”, 1975). Самостоятелни изложби: графика (1992), изложба в галерия „Арго“ – Пловдив (1995) и др.
Литература: I степен – Емил Калъчев за „Дочакай деня“; I степен – Иван Николов, поет, за стихосбирката „Етажерка“.
Емил Калъчев (1932-2013). Роден в Пловдив. Начално и средно образование получава в родния си град. Упражнява различни професии – огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка на Баташкия водносилов път (1956-1958), във в. „Комсомолска искра”, Пловдив (1959), във в. „Народна младеж” (1960), редактор на многотиражка в Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян („Родопски устрем”), Пловдив, Карлово („Карловска трибуна”), София, завеждащ художествената редакция и главен редактор на издателство „Христо Г. Данов” (1974-1990). Един от основателите на Кабинета на младия писател в Пловдив (1952), преименуван в Клуб на литературните работници (1959). Главен редактор на списание „Детски глас” (2008-2010). Печата от 1956 г. Автор на книгите: „Свидетелство за честност” (1962), „Носач на взрив” (1964), „Отражения” (1966), „Дочакай деня” (1970), „Кариера” (1976), „Прощално за времето на самотата” (1983), „Храбрите приключения на Бин и Бен” (2004 и второ допълнено изд. 2014), „Пет разказа“ (2007) и издадената посмъртно „Осъдени за Рая“ (2016). Има изяви и като драматург. Пиесата му „Право на име” (1968) е поставена в Пловдив, а „Случаят Личев” (1974) – в Хасково. Творбите му са превеждани на руски, полски, чешки, немски и др. езици. Член на СБП и Дружеството на писателите – Пловдив.
Иван Николов (1937-1991). Завършва Хасковския педагогически институт (1958) и българска филология в Софийския университет „Климент Охридски“ (1965). Работи във в. „Хасковска трибуна“ (1960-1969) като журналист. От 1969 до 1980 г. е главен редактор на издателство „Христо Г. Данов“ в Пловдив. Главен редактор на литературния алманах „Юг” в Хасково (1980-1989). Автор на книгите: „Селянинът с хляба” (1960); „Безсънна звезда“ (1963); „Бъдете празнични“ (1965); „Момчето с луничките“ (1966); „Юг“ (1967); „Голямото лято“ (1968); „Люлки над света“ (1968); „Мравешки работи“ (1968); „Дъх на пелин. Поема“ (1969); „Етажерка“ (1970); „Руска тетрадка“ (1971); „Дай си дясната ръка. Стихове за деца“ (1972); „В средата на живота“ (1973); „Мъжка сянка“ (1973); „Седмоцветна дъга“ (1974); „Парнас около нас“ кн. 1 (1974) и кн. 2 (1987), заедно с Андрей Германов – илюстрации; „Подземна вода“ (1976, 1987); „Кактусова алея“ (1977), „Разни работи“ (1978); „Изповедалня“ (1980); „Сто стихотворения“ (1983); „Криво колело“ (1983); „Стълба в небето“ (1984); „Животопис“ (1987); „Требник. Приписки с върха на перото“ (1989), „Трилистник“ (1990); „В друг съпровод“ (1998). Един от най-добрите преводачи на руска поезия и проза. От 1994 г. издателство „Жанет 45“ учредява на негово име литературната награда „Иван Николов“, която ежегодно се присъжда за най-добър сборник с поезия или поема.
Източници: НОВИ носители на наградата „Пловдив“. // В е ч. н о в и н и, N 5898, 15 септ. 1970.
Вж и: О т е ч. г л а с (Пловдив), N 8010, 3 септ. 1970; К о м с. и с к р а (Пловдив), N 38, 21 септ. 1970.