1980

Награда „Пловдив“ за високи постижения в литературата, изкуството и публицистиката за предходна година.


Театрално изкуство – Творчески колектив на Драматичен театър Пловдив за постановката „Гнездото на глухаря“.

„Гнездото на глухаря“. По пиесата на Виктор Розов. Режисьор – Николай Ламбрев. Сценография – Веселин Ковачев. Музика – Михаил Шишков. В ролите: Георги Пенев, Паша Берова, Михаил Ботевски, Уляна Стойчева, Златина Тодева, Стоян Бъчваров, Антоанета Рашева, Величка Георгиева, Радосвета Василева, Красимир Воскресенски и Симеон Алексиев.

Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив. Държавен репертоарен театър, основан на 11.12.1881 г. Първият професионален театър в България. Управител и режисьор на трупата е Стефан П. Попов, негов помощник е Константин Сапунов и актьори Антон П. Попов, Михаил Елмазов, Димитър Антонов, Ирина Иванова, Марийка Иванова и др. Сред любителите участници в трупата са бъдещите големи български актьори Иван П. Попов и Борис Пожаров. Първото изнесено представление е „Робството на мъжете“ от Де Лери. След Съединението групата се разформирова. През 1887 г. пловдивският книжар Краварев създава Пловдивска любителска театрална трупа, в чийто състав са Иван Попов, Васил Кирков, Ив. Тачев, Г. Златарев, Ив. Кожухаров, Шинка Попова, М. Стаматова-Попова, Панайот Пипков. Към тях се присъединява и Антон Попов. По негово предложение се подготвя постановката „Кулата Нел“ от Ал. Дюма – баща, с която се представя в София през юни 1888 г. Трупата има изключителен успех и получава покана да остане в столицата. Много от актьорите остават. В края на сезона 1902-1903 театралните дейци се обединяват в театрална дружинка. Роза Попова оглавява трупата и става ръководител и режисьор до 1906 г. По това време театърът в Пловдив е единственият субсидиран театър в провинцията. Истинското продължение на професионалната театрална дейност започва в средата на 20-те години – след назначаването на Пьотр Ярцев за главен художествен ръководител на Пловдивския градски театър. В края на 1922 г. е представена първата режисирана от него пиеса „Сестра Беатриса“ от М. Метерлинк. Три години по-късно с премиера на пиесата „Борислав“ от Иван Вазов началото на своята „пловдивска кариера“ поставя режисьорът Борис Елпе. След това театърът се ръководи от Тачо Танев, Стефан Киров, Георги Стаматов, Юрий Яковлев, Хрисан Цанков, П. К. Стойчев. През този период се открояват артистите Елена Йорданова, Евлампия Петкова, Симеонка Ненчева, Манас Анастасов, Харалампи Йорданов, Цветана Оджакова, Живко Оджаков, Любен Георгиев и др. През 1942 г. театърът е одържавен. След трудното военно и следвоенно време, едва през 60-те години в театъра налагат своето талантливо присъствие младите тогава режисьори Кръстьо Дойнов, Христо Христов, Крикор Азарян, Панталей Панталеев, Любен Гройс, Юлия Огнянова, Иван Добчев, по-късно – Николай Ламбрев, Симеон Димитров, Христо Церовски, актрисите Цветана Манева, Златина Тодева, Мария Стефанова, Кристина Янева, Невена Калудова и др., актьорите Стефан Данаилов, Тодор Колев, Мариус Донкин, Руси Чанев, Явор Милушев, Христо Мутафчиев и др. Носител на множество национални награди „Аскеер“, „Икар“ и др. Носител на орден „Георги Димитров“ (1972) и орден „НРБ“ – I степен (1981).



Музика – Иван Спасов.

Иван Спасов (1934 г. – 1996 г.). Професор, композитор, диригент, педагог. Роден в София. Завършва ДМА в София, специалност „Хорово дирижиране“ (1957 г.). Специализира „Композиция“ и „Дирижиране“ във Варшавската консерватория (1960 – 1962 г.). От 1962 г. е симфоничен диригент. Основава Пловдивски камерен оркестър и музикално общество „Пловдивска музикална младеж“. Главен художествен ръководител на новосформирания Симфоничен оркестър в Пазарджик (1970 – 1991 г.). Създател на фестивала „Зимни музикални вечери“. От 1898 г. до смъртта си е професор и ректор на АМТИИ – Пловдив. Изнася лекции в САЩ. Дирижира концерт на Симфоничния оркестър на Гардън Гроув, Лос Анджелис (1989 г.). Автор е на над 240 творби – 1 моноопера, 1 опера – незавършена, 4 симфонии, 4 концерта, кантатно-ораторни творби, оркестрова, инструментална, вокална музика, хорови и солови песни, музика към над 50 театрални постановки, 3 филма и др. Произведенията му са изпълнявани в много европейски страни, САЩ, Япония и Австралия. Изнася концерти със своя музика в Ню Йорк, Варшава и Москва. Автор на 3 книги и много критични статии. Член на Международната академия на изкуствата в Париж (1994 г.). Почетен гражданин на Пловдив (1997 г.).


Музикално-сценично изкуство – Кирил Дженев.

Кирил Дженев (1922 г. – 2006 г.) – хореограф, музикален фолклорист, педагог, професор. Роден през 1922 г. в Бургас. През 1950 г. завършва „Икономически факултет” в СУ „Климент Охридски”. От 1942 г. се занимава с танцово изкуство в самодейността. Като професионален танцьор започва през 1946 г. в ансамбли при МВР, през 1947 г. – в Националната опера, през 1948 г. – първи тематични танци като хореограф към самодеен танцов колектив към Министерството на земеделието. През 1951 – 1969 г. е член на художественото ръководство на ансамбъл „Ф. Кутев”; през 1954 – 1957 г. основава и ръководи представителния танцов колектив при СГНС (Софийски градски народен съвет); през 1970 г. е хореограф в ансамбъл „Пирин” – Благоевград, и гл. специалист към ГДБМ (Главна дирекция „Българска музика”); през 1974 г. създава ансамбъл „Тракия” в Пловдив. В периода 1953 – 1970 г. с малки прекъсвания преподава в класическия профил, от 1957 г. в отдела за български танци в ДХУ (Държавно хореографско училище). От основаването до 1972 г. преподава „Записване на танци” в Полувисшия институт за подготовка на музикални и хореографски кадри в София. Първи и дългогодишен отговорен редактор на библиотека „Танцова самодейност”. През 1974 г. поставя началото на специалността „Хореографска режисура“ в АМТИИ – Пловдив и два мандата е зам.-ректор, до 1989 г. ръководи Катедра „Хореография”. Създава и поставя танците: „Копаница“, „Добруджански ръченик“, „Ръченица с шиници“, „Моминска шега”, „Добруджанска сюита”, „Овчари”, „Родопска девойка”, „Македонска танцова сюита”, „Арамии” и др. в ансамбъл „Филип Кутев; „Шопски танц”, „Джиновски камерен танц”, музикално-танцова поема „Пирине мой!” и др. в ансамбъл „Пирин”; „Куди”, „Пловдивски кокони”, „Овчар и юда девойка”, „Легенди за Орфей”, „Старинен танц”, „Хоро в София” и др. в ансамбъл „Тракия”. Участва в десет-сериен тв филм на БНТ „Танците на българина”, придружени с негови обяснения. Като гост-постановчик в други самодейни и професионални колективи поставя над 90 танца. 17 г. подготвя масовите танцови композиции на представителните концерти у нас и в чужбина. Член на жури и председател на РФХС (Републикански фестивал на художествената самодейност) и на международни комисии в Букурещ, Варшава, Хелзинки, Дижон, Закопане. Автор на танци към театрални постановки. Съавтор на първия български екзерсис, залегнал в работата на почти всички състави на българска народностна основа. Издава „Терминология на българската хореография” (1951 г.) в съавторство, „Теория за строежа на движенията в българската народна хореография” и „Универсален танцопис” в съавторство с Кирил Харалампиев; учебник „Кинетография” (1979 г.), „Български народни танци”, втора част, преведена на руски и английски, и издадена и в САЩ, „Издирване и записване на народните танци” в сб. „Български сценични танци”. Автор на статии, беседи и рецензии в печата по въпроса на хореографията. Почетен гражданин на Пловдив (2002 г.).


Изобразително изкуство – Енчо Пиронков.

Енчо Пиронков е роден през 1932 г. в с. Розовец. Завършва гимназия в Пловдив през 1952 г. Няма художествено образование. Забелязан е през 1961 г., когато негови картини са показани на Първата национална младежка изложба в София, където се представя с творбите „Пролет” и „Хоро”. Първата му самостоятелна изложба е през 1965 г. в Съюза на българските художници (СБХ). Оттогава реализира десетки самостоятелни изложби в Пловдив и София, както и в чужбина: Париж, Мадрид, Виена, Рим, Варшава, Будапеща, Берлин, Дрезден, Кьолн, Болоня и др. Един от художниците от така наречената „Пловдивска школа от 60-те“. Работи и като монументалист: преградна стена в ресторанта на хотел „Марица”, Пловдив, каменна мозайка, смесена техника; мозайка и стъклопис в Партийния дом, Пловдив (в колектив с Хр. Стефанов). Декоративно оформя хижа „Партизанска клетва”, вр. Богдан, Средна гора (1969 г., каменна мозайка); декоративно пано в Централния куклен театър, София (1971 г.). Рисува декори за филма „Сватбите на Йоан Асен” (1975 г.). Създава метална пластика в Английската гимназия (1976 г.), дървопластика в българо-съветското дружество и Дома на архитекта в Пловдив. През 1977 г. предоставят ателие на Енчо Пиронков в София. Работи като художник на декорите в Кукления театър в София и като художник в Софийски държавен цирк. През 1984 г. е представен от Аксиния Джурова в каталог на издателство „Български художник”. През 1992 г. е публикуван и каталог на автора от издателство „Бора”, Болоня, представен на изложба на галерия „Виктория” в Рим, а през 2013 г. е издаден и голям ретроспективен албум, представен и съставен от Красимир Линков. През 2006 г. в Пловдив открита къща-музей, в която е представена постоянна експозиция от 45 произведения, които Пиронков дарява на града и на неговата общественост. Негови произведения са притежание на НХГ, много държавни и частни галерии в България, както и частни колекции в САЩ, Австрия, Испания, Дания, Мексико, Япония, Франция, Германия. Награди: от СБХ на ОХИ (1964 г.); орден „Кирил и Методий” – I ст. (1979 г.); звание „заслужил художник“ (1985 г.); орден „Стара планина“ – I ст. (2013 г.).


Литература – Николай Казанджиев и Коста Странджев.

Николай Казанджиев (София, 1929 г. – 2000 г.). Учи икономика в СУ „Климент Охридски“. Дебютната му книга „Солен вятър” излиза през 1963 г. Следват „Лодка за разходка” (1968 г.), „Усилия и усмивки” (1969 г.), „Докато чакам залеза” (1979 г.), „Обвинения в предумишлено убийство” (1985 г.), „Щедър плод на зрелостта”, „Часовник от стара хартия” (1998 г.), „Лай” (1999 г.). Дългогодишен журналист във вестник „Отечествен глас”, един от създателите на „Литературен глас” (1981-1989 г.), сътрудничи и на литературната притурка „Огледало” на вестник „Марица”, води публицистична рубрика в „Пловдивски труд”.


Коста Странджев (1929 г. – 1991 г.). Български писател и драматург. Роден в Пловдив. През 1947 г. завършва Търговска гимназия в Пловдив, а през 1951 г. ВИИ „Карл Маркс” (днес УНСС) – София. Работи като журналист във в. „Отечествен глас” – Пловдив, главен редактор на в. „Водносиловец” – Баташки водносилов път, главен редактор на в. „Комсомолска искра”, завеждащ отдел и член на редколегията на в. „Отечествен глас”, главен редактор на алманах „Тракия”, член на писателската група към ЦС на БПС, директор на издателство „Хр. Г. Данов” – Пловдив. Литературната си дейност започва с очерци и репортажи от Баташкия водносилов път, печатани в „Литературен фронт”, „Работническо дело”, „Български воин”, „Народна армия”. Автор е на очерци, разкази, документални повести, повести, пиеси, сценарии за филми, радиопиеси, пиеси и др. Разработва работническата тема, морално-етични проблеми, бита и съвремието на строителите от големите национални обекти. Носител е на множество награди за литература. Негови творби са превеждани на руски, унгарски, чешки, немски, английски и др. Съчинения: „В Баташките планини” (очерк, в съавторство с Христо Чавдаров, 1956 г.); „Стръмната пътека” (сценарий за филм, в съавторство с Емил Манов, 1961 г.); „Ние от водната кула” (разкази, 1962 г.); „Третият по пътя” (разкази, 1964 г.); „По съобщение на печата” (повест, 1965 г.); „Колко струва човекът” (очерци, 1967 г.); „Таран” (новели, Пловдив, 1968 г.); „Белязани мъже” (разкази, 1971 г.); „Боровете не превиват клони” (драма в 4 действия, 1971 г.); „Черният сватбар” (повест-хроника, Пловдив, 1971 г.); „Водовъртежи” (документална повест и очерци, 1972 г.); „Малък Сечко” (разкази, 1972 г.); „Храбростта да живееш” (документална повест, Пловдив, 1974 г.); „Най-храбрата звезда” (разкази за деца, 1975 г.); „Стръмен свят” (очерци, 1975 г.); „Внезапна жена” (новели, 1976 г.; 1979 г.); „Мъжка молитва” (разкази, 1976 г.); „Искам да ви видя” (3 повести, Пловдив, 1978 г.); „Извисяване” (документална повест за Петър Ченгелов, 1980 г.); „Пътуващи хора” (новели, 1980 г.); „Топъл сняг” (разкази и новели, 1980 г.); „Объркан ден” (разкази за деца, Народна младеж, 1981 г.); „Жарки българи” (документални новели, 1981 г.); „Човешко пространство” (художествена публицистика, 1983 г.); „Чист като гълъб” (разкази за деца,  1983 г.); „Минута мълчание” (документални разкази, 1984 г.); „Нека да те има” (повести и новели, 1987 г.); „Ранена земя” (роман, 1988 г.); „Храброто момче” (разказ за деца, 1989 г.); „Обречени на истината” (повести и новели, 1989 г.); „На улица „Работа” (очерци, 1990 г.). Пиеси, играни на сцената на българския театър: „Боровете не превиват клони” – Драматичен театър – Пловдив, Димитровград, Перник; „Мостът” – Народен театър „Иван Вазов”; „Дом без биография” – Драматичен театър – Пловдив, театър „Сълза и смях”; „Старецът и капката” – Драматичен театър – Пловдив. Сценарии за игрални филми: „Стръмната пътека” (в съавторство с Емил Манов).  Заслужил деятел на културата. Носител на орден „Червено знаме на труда”, Народен орден на труда – сребърен, орден „Кирил и Методий” – вт. степен.


Куклено-театрално изкуство – Анастасия Ангелова.

Анастасия Ангелова е родена през 1925 г. в гр. Пловдив. От 1949 г. до 1983 г. работи в Кукления театър в Пловдив. Практикува марионетното кукловодене. Сред най-успешните ѝ роли са: Малката Марина („Детективът Руца”), Балерината („Петрушка” – И. Стравински), Гвин („Шестте пингвинчета” – Р. Априлов), Кметицата („Хоро” – А. Страшимиров), Кончето („Къде отиваш конче?”), Еленчето („Бяла приказка” – В. Петров), Чорбаджийката („Трампа за кукуригу” – П. Панчев) и леля Амелия („Тайнственото чекмедже” – Юлиус Волски), Дуньо („Чичо Пей и Асма бей”). А. Ангелова се изявява и като режисьор постановчик на пиесите: „Пинокио” по К. Колоди, „Мечо Римчимчи” от Я. Вилковски, „Заешко училище” от П. Манчев, „Червената шапчица” по Ш. Перо, „Брезови очички” от К. Мешков и др.


Източници: ОТЛИЧИЯ за празника. // Л и т.  г л а с, N 5, 25 май 1981, с. 1.

Scroll to Top
Scroll to Top